Къде се намира той, задгробният живот? Някои древни народи са изгаряли покойника – сигурен признак, че душата ще се възнесе към своето ново обиталище в небесата. Ако го закопавали в земята, значи душата се отправяла към Подземното царство. Ако го отправяли на последен път с лодка, душата отплавала зад моретата, в самия край на Земята. Славяните са имали различни мнения, но всичките се заключавали в едно: в задгробния свят попадат душите на тези хора, които нищо не ги задържа около предишните им жилища и водят там примерно същото съществуване – събират добиви, ловуват… А онези, които заради проклятие, неизпълнено обещание или заради нещо друго не могат да изоставят телата си, остават в нашия свят – ту вселявайки се в предишните си обвивки, ту приемайки облика на животни, природни явления или просто призраци. Може да се каже, че задгробният свят на тези души е нашият собствен свят, така че това не е най-лошият вариант за посмъртно съществуване.

Къде по-страшно е, ако попаднете в задгробният свят на древните египтяни, където царува Озирис. По време на своето земно въплъщение той е бил убит и разчленен от собственият си брат Сет. Това не можело да не окаже влияние върху характера на властелина на мъртвите. Озирис изглежда отблъскващо: той прилича на мумия, стискаща в ръцете си знака на фараоновата власт. Седящ на трона, той председателства съда, който претегля постъпките на новопристигналите души. Въвежда ги богът на живота Хор. Дръжте се здраво за ръката му: сокологлавият Хор е роден син на подземния цар, така че напълно възможно е да каже добра дума за вас.

Залата на съда е огромна – целия небесен свод. Съгласно указанията в Eгипетската книга на мъртвите, в него се съблюдават цяла редица правила. Подробно се претеглят греховете, които сте успели да извършите приживе. След това ви се предлага да оставите спомените и да помогнете на роднините, изобразявайки на свитък папирус сцена от съда. Ако вашият художествен талант се окаже на висота, остатъкът от вечността може да прекарате там, участвайки в делата на Озирис и неговите многобройни божествени роднини. Останалите ги чака сурово наказание: ще ги хвърлят да ги изяде Амит, чудовище с тяло на хипопотам, лапи, лъвска грива и крокодилска паст. Впрочем и щастливци могат да се окажат в пастта: от време на време се правят „чистки“, при които делата на подопечните души отново се преразглеждат. И ако роднините не са се снабдили със съответните амулети, то вие навярно ще бъдете изядени от безжалостното чудовище.

Да попаднеш в гръцкият ад е още по-просто: там ще ви отнесе самия бог на смъртта Танатос, който доставя в ада всички „свежи“ души. По време на големи сражения и битки, когато е сам и видимо няма да се справи, му помагат крилатите Кери, пренасящи падналите в царството на вечно мрачния Хадес.

Далече на запад, на края на света, се простира безжизнена равнина, тук-там с пораснали върби и тополи с черна кора. Зад нея, на дъното на пропастта, се открива мътното тресавище Ахерон. То се слива с черните води на Стикс, девет пъти опасващ света на мъртвите и отделящ го от света на живите. Дори боговете се пазят да нарушават клетвата дадена на Стикс: тези води са свещени и безжалостни. Те се вливат в Кокит, реката на плача, даваща началото на Лета, реката на забравата.

Можете да пресечете руслото на Стикс в лодката на стареца Харон. За труда си той взима от всеки по един обол (дребна медна монета). Ако нямате пари, остава ви само да чакате края на времето. Лодката на Харон пресича всичките девет потока и сваля пасажерите в обителта на мъртвите. Тук ще ви посрещне триглавото куче Цербер, безопасно за влизащите, но свирепо и безжалостно към тези, които се опитат да се върнат в слънчевия свят. На обширна равнина, под вледеняващ вятър, сред другите сенки, спокойно очаквайте реда си. Неравният път води до чертозите на самия Хадес, обкръжени от огнения поток Пирифлегетон. Над него мост опира във врата, стояща върху елмазени колони. Зад вратата се намира огромна зала от бронз, където седи самия Хадес и помощниците му – съдиите Минос, Еак и Радамант. Между другото и тримата някога били хора от плът и кръв, както ние с вас. Те били справедливи царе и управлявали народите си толкова удачно, че след смъртта им Зевс ги направил съдии над всички мъртви.

С голяма вероятност справедливите съдии ще ви свалят още по-ниско, в Тартар – царството на болките и стоновете, разположено дълбоко под двореца. Тук ще ви се наложи да се запознаете с три сестри-старици, богините на отмъщението, Ериниите, които Хадес е поставил да наглеждат грешниците. Видът им е ужасен: сини устни, от които капе отровна слюнка; черни плащове, подобни на крила на прилеп. С кълбо от змии в ръцете, те се носят из подземието, осветяващи с факел пътя си и следят дали всеки е изпил чашата, поднесена му от Керите. Сред другите „коренни жители“ на Тартар е крадящата деца Ламия, триглавата Хеката, демона на нощните кошмари, изяждащата труповеЕвринома. Тук ще срещнете и много митични личности: тиранинът Иксион, навеки е привързан към огнено колело; прикованият великан Титий, оскърбил нежната Лето, го кълват два грифона. Богохулникът Тантал е потопен до гърло в свежа чиста вода, но когато той, терзан от жажда се накланя, тя отстъпва от него. Убилите мъжете си Данаиди са принудени безкрайно да пълнят съд без дъно. Хитрият Сизиф, някога измамил Танатос, несговорчивия Хадес и самия Зевс, търкаля камък в планината, който се срива всеки път, когато приближава върха.

Образът на християнският ад е вдъхновен от древните гърци. Именно при християните географията на Ада е изучена най-детайлно. Да се добереш до там е малко сложно. В апокрифните книги – тези, които не са влезнали в Свещеното писание или са били изключени от него по-късно, се изказват различни мнения за местоположението на Ада. Така самия дявол от „Книгата на Енох“ се намира в източната безжизнена пустиня, където Рафаил „прави отвор“, в който го спускат със завързани ръце и крака, и търкулват отгоре камък. Но според същият този апокриф, душата се отправя към противоположната страна, на запад, където ще „стене“ в дълбините на висок планински хребет. В края на VI век папа Григорий Велики, различава два ада – горен и долен; единият се намира на земята, а вторият – под нея.

В книгата си за природата на ада „An Enquiry into the Nature and Place of Hell“, излязла през 1714 г., английският окултист Тобиас Суиндън е разположил Ада на слънце. Предположението си е мотивирал едновременно със съществуващите тогава представи за нашето светило като огнено кълбо и цитат от Апокалипсиса („Четвъртият Ангел изля чашата си върху Слънцето: и му бе дадено да изгори хората с огън”). А неговият съвременник и последовател Уилям Уистън обявил всички небесни комети за ад: попадайки в околослънчевите разтопени области, те подпалват душите, а отдалечавайки се, ги замразяват. Впрочем, едва ли си струва да се надявате да попаднете на комета. Най-широко признание е получила представата, че Адът се намира в центъра на Земята и има минимум един изход към повърхността. По-скоро този изход се намира на север, макар и да се срещат и други мнения. Така например старинната поема за странстванията на ирландският свети Брендън разказва за пътешествието му в далечния запад, където той открива не само райски шумаци, но и места за измъчване на грешниците.

И на небето, и под земята, и на самата земя се намира Адът в апокрифното „Ходене по мъките на Богородица“. Книгата изобилства от подробни описания на наказания. Помолила Бога да разпръсне пълния мрак, обгръщащ страдащите на запад, Мария вижда как разтопена смола се излива върху неверниците. Тук, в облаците на огъня се мъчат тези, които „на разсъмване в неделя спят като мъртви“, а на разтопени скамейки седят тези, които приживе не са влизали в църква. На юг в огнената река са потопени други грешници. Прокълнатите от родители – до пояс, блудниците – до гърдите, и до гърлото – „този, който е ял човешко месо“, тоест изменниците, хвърлили децата си на зверовете или предалите братята си пред царете. Но най-надълбоко, до темето, са потопени клетвопрестъпниците. Божията майка вижда тук и други наказания. Сеячите на вражди и клевети са потопени до уши. В „лявата част на рая“ в бушуващи вълни от кипяща смола търпят мъки разпъналите Христа юдеи.

В областта на предвечният хаос разполага Ада Джон Милтън, автор на поемата „Изгубеният рай“. Съгласно концепцията му, Сатаната е бил низвергнат още преди сътворението на земята и небето, и значи и Адът се намира извън тези области. Самият дявол седи в Пандемониума, „блестяща столица“, където приема видни демони и бесове. Пандемониумът е огромен замък със зали и портали, построен от същия архитект, както и чертога на Царя Небесен. Ангела-архитект, присъединил се към войнството на Сатаната, бил изгонен от небесата заедно с него. Несметен брой духове се влачат по коридорите на двореца, гъмжат по земята и въздуха. Те са толкова много, че настаняването им позволява само сатанинското магьосничество.

Още по-объркващ е средновековният християнски теолог Емануел Сведенборг. Той различава три различни ада, съответстващи на три небесни нива. И понеже Бог управлява над всичко, всичките тези три ада се управляват чрез специално делегирани ангели. Според мнението му, Сатаната въобще не съществува като владетел на царството на злото. Дяволът в разбиранията на Сведенборг е събирателно наименование на най-опасните „зли гении“: Велзевул обединява духовете, стремящи се към господство даже на небесата; Сатана означава „не толкова зли“ духове. Всички тези духове са ужасни на вид, и подобно на труповете, са лишени от живот. Лицата на някои са черни, на други огнени, на трети „обезобразени от пришки, циреи и язви; на доста от тях лицата им не се виждат, на други стърчат само едни зъби“. Сведенборг формулира мисълта, че както небесата отразяват един човек, така и ада в съвкупност е само отражение на един дявол и може да бъде представен именно в този вид. Дяволската паст, водеща към зловонната преизподня, е именно пътят, който очаква грешниците.

Не си струва прекалено да се доверяваме на мнението на някои автори, които твърдят, че входът на Ада може да е заключен. Христос в „Апокалипсис“ произнася: „Имам ключ към ада и смъртта“. Но Милтън твърди, че ключът от Геената (видимо, по поръчение на Исус) се пази от страшна полужена-полузмия. На повърхността на земята вратата може да изглежда напълно безобидно, като яма или пещера, или даже като гърлото на вулкан. Съгласно Данте Алигиери, автор на „Божествена комедия“, написана в началото на XIV век, душите могат да попаднат в Ада, преминавайки през гъста и сумрачна гора. Тази поема е най-авторитетният източник за адското устройство. Структурата на преизподнята е описана в цялата и сложност. Адът на „Божествена комедия“ е туловището на Луцифер. Вътре то има фуниевидна структура. Започнали пътешествието към Ада, Данте и неговият придружител Вергилий се спускат все по-надълбоко и надълбоко без да се отклоняват никъде и накрая се оказват в същото място, откъдето са влезнали в него. Странността на тази адска геометрия забелязал известният руски математик, философ и теолог Павел Флоренски. Той доста аргументирано доказал, че Адът на Данте е основан на неевклидовата геометрия. Както и цялата Вселена в представите на съвременната физика и Адът в поемата има краен обем, но няма граници, което е доказано (теоретично) от швейцарецът Вейл.

Мюсюлманите ги очаква Ад, подобен на християнският. В историите от „Хиляда и една нощ“ се разказва за седемте му кръга. Първият е предназначен за правоверните, умрели от несправедлива смърт, вторият – за вероотстъпниците, третият – за езичниците. Джиновете и потомците на самия Иблис населяват четвъртия и петия кръг, християните и юдеите – шестия. Най-вътрешният, седми кръг, очаква лицемерите. Преди да попаднат там, душите ги очаква Великия съден ден, който ще настъпи в края на времето. Впрочем, изглежда, че няма да чакат дълго.

Както и болшинството други грешници, посетителите на ислямският ад вечно ги пекат на огън, при това всеки път когато кожата им изгори, тя зараства отново. Тук расте дървото Заккум, плодовете на което, подобни на дяволски глави, са храната на наказаните. Не си струва да пробвате местната кухня: тези плодове клокочат в корема като разтопена мед. Хранещите се с тях ги мъчи непоносима жажда, но единственият начин да се утоли, е да пият зловонна кипяща вода, която им „разтопява вътрешностите и кожата“. С две думи, там е много топло място. При това Аллах даже увеличава телата на кяфирите (неверници), усилвайки мъченията им.

Преминавайки през гора, вие ще попаднете в предверието на Ада, в „тайнствен пруст“. Това е мрачно и тежко място, където са заключени душите на тези, „които са живяли, без да са познавали нито славата, нито позора на смъртните дела“. Оказва се, че такива има доста много. В едно бучене се сливат „фрагменти от всички наречия“, на които стенат и вопият тези хора, които цял живот не са били нито горещи, нито студени, а само топли. Тези нищожни души терзаят цели рояци щръклици и оси. От раните, смесвайки се със сълзи, капе кръв, която я поглъщат червеи. Тук са заключени и ангелите, невъзстанали против Господа, но и не взели страната на Велзевул, предпочитайки внимателен неутралитет. От незапомнени времена тяхното „печално стадо“ отхвърля небесата, но и ада не приема…

Честно казано, нито една от описаните преизподни не предизвиква у нас добри чувства, особено в сравнение с нашия тесен, но уютен като цяло свят. Така че накъде именно ще се отправите – решавайте сами. Разбира се, да се даде пълна справка за устройството на Ада е невъзможно. Но се надяваме, че нашият бегъл обзор ще помогне на всеки, оказал се там, бързо да се ориентира и да приветства своята нова вечност с думите на Джон Милтън: „Привет, зловещ свят! Привет, геена възпираща!“